Замисляйки се върху изпълващото ни с работа и еднотипност ежедневие, немога да не си задам въпроса - Вярваме ли все още в чудеса? Приказките част от живота ни ли са? Изгубили ли сме детето в себе си?
Мога да продължа да изреждам подобни въпроси, но винаги на по-голямата част от тях и доста често на всички - всеки ще отговори с една единсвена сричка - "НЕ". Съвсем малка част от хората ще могат смело да заявят и отговорят на всички въпроси с "ДА". Именно от тези хора искам да бъда и се надявам все повече да сме тези, можещи да отговориме с простата, но така истинска думичка - "ДА".
Толкова по-лесно би било да може да влезнеме поне за миг в света на чудесата, света, който ако бъдеме истински и добри може да пренесеме и в нашия така сив и измъчен реален свят.
Замислям се доста често върху това дали не сме станали малки роботчета - опитващи се всеки ден да забравят чувствата, емоциите, усмивките, радостта и всички тези неща, които ни правят Истински - търсещи сивото ежедневие и еднообразието, роботчета за които има едно основно нещо, един свят - "работа - сън - работа" и така до безкрайност. Не е ли по-добре да бъдеме розовото роботче - роботчето, което не следва програмираната му посока, което няма само две команди. Искам да бъда това роботче, което открива всеки ден чудесата на заобикалящия ни свят, искам да бъда човек, който не оставя света да го води по избраната пътека, а сам да решава дали да я изкачи по съвършения тротоар или да избере пълната с дупки и отворени шахти улица.
Аз ще избера Улицата, за да мога да се насладя на живота до краен предел, за да мога да опитам от всичко и от дупките, и от гладките участъци! Искам и ще бъда човечето, което знае, че живота е за да се изживее, а не за да се проспи.

Вярвайки в нас ние ще може да видиме бъдещето си и да осъзнаеме, че ние сме тези, които изграждат своя живот, тези които определят Съдбата си!!!